ЕДНО ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА ДРЕВНИТЕ ТРАКО-ИЛИРИЙЦИ, СКИТИ, ГОТИ, ХУНИ, КЕЛТИ И Т.Н.
Рецензия за книгата на Ганчо Ценов
Произходът на българите и прародината на славяните
Общоприето е българите да се считат за алтайски народ, вероятно родствен с хуните, тюрките и маджарите. Така например Kаспар Цойс предполага, че те са от тюркски произход, докато водещи изследователи и познавачи на балканските страни, като Шафарик и Иречек, а също и Томашек, защитават тезата, че българите били от финско-уралски произход. За тяхна прародина се приема планината Урал, а народностното им име се свързва с река Волга. Също така за напълно доказано се смята, че българите са преминали за първи път долния Дунав през 679 година, основали там княжество и се смесили с отдавна уседналите там славянски племена. Други български племена приели своята участ в Kавказ, на Волга и Kама, докато татарите сложили край на тази великобългарска държава, просъществувала от ІХ до ХІІІ век.
Срещу всичко това застава д-р Ганчо Ценов, лектор в Берлинския университет, в своето обширно произведение “Произходът на българите и прародината на славяните”, издадено от дьо Грюитер и предвидено да излезе в два тома.
Ценов изхожда от една много обстойна и задълбочена повторна проверка на писмените извори, които в действителност много от неговите предшественици изобщо не са могли да изследват. Той облекчава читателя, като отпечатва тези източници в оригинал към своите бележки. Тъй като те (източниците) не са лесно достъпни, читателите ще му бъдат благодарни и за това.
От тези източници следва изводът, че наличието на българи южно от Дунав е установимо още около 350 г., тоест, че не са дошли от Волга едва през 679 г.; по-нататък, че тяхното присъствие в Илирия и Тракия е установимо преди славяните, дори преди хуните, тоест, че те не могат да бъдат нито тюрки или хуни, нито славяни. Ценов прави още заключението, че българите са потомци на древните трако-илирийци.
От интерес ще е да бъдат посочени някои от тези свидетелства. В литературата скитите често се отъждествяват с българите, и тъй като по отношение на скитите без съмнение се мисли за жителите край Волга, българите се извеждат от скитите. Ценов показва, че значението на понятието скити се е колебаело още в древността, като в изворите на Херодот се е разбирало нещо съвсем друго, в сравнение да речем с Овидий, за когото мястото му на изгнание се е намирало в “Скития”. Скития за географите от времето на римските императори се е намирала повече на Дунава, отколкото на Дон или на Волга; във всеки случай от такива обяснения на историческото предание не могат да се правят етноложки заключения. В действителност аз не мога да се съглася с изложенията на Ценов, свързани с понятието “скити” и неговите превращения при античните автори, и мисля, че на него му липсва един по-дълбок поглед в съществото на тези въпроси на историческата география на древността. Но едно е сигурно, че между скитите на Херодот и тези на Страбон съществува голяма разлика. Терминът “Скития” все повече губи очертанията си и подобно на “Сарматия”, се превръща в означение на някои земи на Севера. Главите за скитите в Kавказ, за тяхното отношение към сарматите, кимерите и т.н. не мога да нарека успешни. Обширната литература по тези въпроси явно не е позната на Ценов. Но за неговата атака срещу “communis opinio” (общественото мнение, общоприетото мнение; бел. прев.) всичко това е от второстепенно значение. Във всеки случай Ценов съумява да се опре на едно известие, според което Бадуарий, пълководецът на Юстиниян I, събира своите войски в Скития и Мизия (περι την Σκυθιαν και Μυσιαν), тоест в границите на Римската империя, следователно южно от Дунав. Следва, че Скития се е намирала на долния Дунав и е била римска провинция (срв. Картата на Карл Патш, “Приноси към етнологията на Югоизточна Европа: ІІІ. Движението на народите по долния Дунав по времето от Диоклециан до Хераклий. І част. До изхода на готите и тайфалите от Трансданубия. Виена, 1928 г. – Академия на науките. Доклади от заседания, т. 208, 2 изложение ). Впрочем Мизия и България са посочени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Но тъй като същото сведение се намира в хронографа от 354 гдина, който издаде Момзен, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в Тракия, то трябва да променя едно свое предишно мнение. Преди [книгата на] Филип “Историко-географските извори в етимологиите на Исидор Севилски”, том І, 25, Берлин, Вайдман, 1912 г., тъй като бях приел за напълно доказано, че българите са се появили в Мизия едва през 679 г., аз смятах, че картата трябва да бъде отречена като дело на Св. Йероним, тъй като той е живял през ІV век. Сега Йероним и хронографът се потвърждават взаимно: в действителност присъствието на българите в Мизия може да бъде удостоверено още около 350 г. Вярно е още, че готът Теодорих се е сражавал с българите за Сирмиум, следователно за Илирия. Това се съобщава от Енодий, където се споменава за един “ductor Vulgarum”; още и от Kасиодор в неговата хроника, [в частта] отнасяща се за годината 504, подобно и на Атанарих в едно писмо от 526 година. Енодий съобщава как чрез появата си в Илирия българите застрашили да разцепят Източната и Западната Римска империя, така че готите и византийците са противостояли заедно срещу българите. Kъм това подхожда една бележка към Равенския географ (хронограф), който, цитирайки Йордан (т.е. от 550 г.), съобщава: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Skythia egressi sunt. Quia Marcianopolis ex Mysia inferiore pertinent, ut testatur mihi . . . Jordanis . . .” Естествено, който вярва, че българите са се появили едва през 679 г. в Мизия, трябва да зачеркне бележката към изданието на Равенския хронограф като по-късна добавка. Но българите в долна Мизия споменава за годината 535 и по-възрастният Комес Марцелин, също така и Теофан съобщава: “τουτω τω ετει (т.е. 531 г.) се надигнаха българите в “Скития и Мизия”; т.е. както изглежда тогава българи отвъд Дунава са помогнали на тези в Мизия. Когато през 569 г. лангобардите се придвижвали към Италия, по пътя им от Елба през Унгария за Италия към тях се присъединили гепиди, българи, сармати, панонци, суави [другаде свеви, свеи; бел. прев.], норики, т.е. със сигурност племена, чиито области лангобардите са преминали при техния поход. Също така българите били изгонени от Сингидунум (Белград) през 590 г. Всички тези места, които представляват един подбор и са отпечатани от Ценов дума по дума, доказват, че още от 350 г. насам българите са населявали долния Дунав в границите на Византийската империя, т.е. южно от Дунав, и са владеели не само Мизия, но и Тракия, Македония и Илирия.
В това време, т.е. в VІ век, в тези области се появяват славяните, следователно след българите. Легендата за Свети Димитър Солунски (& 110) съобщава, че авари и славяни подчинили Тракия, Илирия и долна Панония и се смесили с българите. След това при император Ираклий (610 – 664 г.) в Далмация се появили сърбите и хърватите и станали съседи на панонско-илирийските българи. Тяхното отношение спрямо сърбите било добро “ως γειτονες και συνοριται αγαποντεσ αλληλοωυς”; разбира се, от тази бележка не може да се изведе заключение заедно с Ценов за “роднинство” между сърби и българи. Реката Раса = Рашка, приток на Ибър, станала граница срещу сърбите. Тъй като и хърватите – в Далмация – са били техни погранични съседи, българите тогава са населявали не само Мизия, но също и Илирия и Панония.
От всичко това следва, че българите са били уседнали преди славяните южно от Дунав.
“Хипотезата, че българите били дошли от Волга, стъпва на [писаното от] византийския историк Никифор Григора от ХІV век, според когото първоначално българите били живели на някаква река Βουλγα.” Но Ценов отбелязва към това с право, че “уравнението” Булга = Волга не е установено със сигурност. Аз съм на мнение, че известието “българи от реката Булга(р)” има само стойността на любимите етимологии, за които например Исидор Севилски дава пребогат материал. Реката Булга(р) дължи съществуването си само благодарение на етимологията. Тук Ценов се изгубва в предположения. Също и според Грегора българите са скити по смисъла на географията по времето на римските императори и следва да се отъждествяват с населението на Мизия. И според него те завладяват Македония и Илирия, и то през 535 г., по времето на основаването на архиепископията Юстиниана Прима. Също така малко може да се обосновава “уралски произход” от бележката на Теофан: επι τον λεγομενον Κουφιν ποταμον ... η παλαια Βουλγαρια εστιν η μεγαλη, тъй като според Теофан “Kуфис” (“Kuphis”) се влива в Понтийско море, т.е. в Тракийския Босфор.
От така наречения Именник на българските царе може да се види, че не тюрките, а славяните и хуните са близки с българите. Първият български цар бил произлязъл от племето Дуло, което Херодот изглежда нарича Σκυθας δουλους. Имената на първите български царе от този Именник изглеждат отчасти славянски. Като втори цар се явява Ирник, явно син на Атила, когото Йордан нарича Хернак. След сина на Атила основател на българската държава между Дунава и Балкана бил Исперих. Неговият предшественик Безмер, който носи славянско име, е царувал обаче оттатък и отсам Дунава, тоест в Дакия и Мизия. Този Исперих или Аспарух споменават също Теофан и Никифор, като един от синовете на Kубрат или Kроват, който за тях е основателят на българската държава, докато Аспарух се появява едва през 679 година. Аспарух, за разлика от своите братя, не е успял да запази държавата на баща си и се е ограничил в една нейна част, която се е простирала на север от Дунава, в една област, която на български се наричала Онгъл (=Ъгъл). Следователно, според всичко това още преди 679 година, т.е. преди Аспарух, е съществувала българска държава от ляво и от дясно на Дунава; Аспарух, третият син, не играе следователно ролята на основател. Посочените историци познават – както в царския списък – българи преди Аспарух и в Дакия, откъдето четвъртият брат преминава Дунава и се установява в Панония. Тук той се натъква на аварите, които прогонва. Това отговаря на известието в легендата за Свети Димитър, която беше цитирана по-горе. С това бихме се намирали в средата на VІ век, когато славяните и аварите са в настъпление. През ІV век следователно българите се намират в Мизия, през V и VІ век се разпростират извън Илирия, Македония и Тракия, преминават в Дакия, натъкват се на славяни и хървати, преди това на хуни и през VІІ век отново се ограничават преди всичко в южнодунавските области. Властта на хуните естествено не е преминала, без да остави следи у българите. Както изглежда, синът на Атила действително е владял българите. Затова преданията често смесват българите и хуните. Така например Йордан сочи българи, анти и славени там, където Прокоп изброява хуни, анти и славени; също така, както изтъква Ценов, Kуврат се явява като хунски или хуногундурски цар. Също и според Никифор Куврат е основал държавата си от хуни и българи, от там и тяхното отъждествяване понякога в преданията. На него [Kубрат] се било удало през 626 г. да прекрати обсадата на император Ираклий в Kонстантинопол от аварите, тъй като бил сключил мир с него и е нападнал аварите. Като важна забележка тук Ценов подчертава факта как след победата над аварите българите си искат обратно “πατριоυς πολεις”, а именно Солун, Kонстантинопол и απουμεινας της Θρακης πολεις. Българите на Kубрат следователно гледат на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите завзеха първо Македония . . . а след това също и Тракия.” С това се установява, че началото на съвременната българска държава се намира в Македония, а не в Мизия. И след както в легендата за Свети Димитър, че българите са гледали на македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ Теофилакт нарича българите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци, които сега стават самостоятелни. Българската държава по онова време е обхващала целия Илирик, т.е. двете Панонии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала, Родопа и Тракия до дългата стена на Византия. Затова егейска Тракия до самия Kонстантинипол винаги е била означавана като българска земя.”
Следователно българите са били не само преди славяните, но и преди хуните в земите южно от Дунав. Те са се смесили със славяните и хуните, но не са от славянски или от хунски произход.
Дотук струва ми се Ценов има право, но наличието на други българи и на Волга ми се струва нито да може да се обори, нито ми изглежда доказано, че тези българи, чийто град Болгар на средна Волга отбелязва също и Идриси, са потеглили от Тракоилирия. Все още не мога да сметна за безусловно издържани езиковите основания, които Ценов има, затова изчаквам втория том. Веднъж се изказах, че чрез едно сравнение на румънския език с латинския би трябвало да се отстранят чуждите на румънския език съставки, за да се разпознаят така наличните в латинския “лигурски” езикови остатъци и наличните в румънския език “предрумънски” елементи. Тогава същите би трябвало да дадат като резултат материал, който би надхвърлил славянския [компонент] в българския език. Ценов, струва ми се, за да приведе доказателството, че тези налични още през 350 г. българи са непосредствени потомци на древните тракоилирийци, особено изхождайки от сходства между имена, стига до погрешни заключения. Така например родината на славяните трябва да е била не само на Дунава, но също и в Галия Kелтика; кимбрите били келти, чиято прародина трябвало да се търси в Панония (срв. по проблема за кимбрите моята статия в юбилеен сборник за Косина, Лайпциг, Kabitzsch, 1929 г.). Етолийците, акарнанците, аргивите и т.н., също и македонците, не били никакви гърци, което аз, разбира се, наистина все така твърдя, особено за македонците, и мога да го докажа; Троянската война се е състояла в Мизия, или между Черно море и Истрия, между готи-мизийци и гърци, защото гърците нахлули в Тракия; накратко казано, Ценов твърди, че може да разкрие една българска митология, която е митологията на древните траки и скити, която стои по-близо до римската, отколкото до гръцката. По всички тези постановки аз не мога да следвам Ценов, тук трябва да работя още задълбочено и да изчакам втория том; тук, струва ми се, Ценов, пред чието внимателно използване на изворите в първата част на неговата работа питая голямо уважение, започва да става фантастичен, може би и малко “политически”.
Берлин 1930 г.
Рецензията е напечатана в сп. Philologishe Wochenschrift (“Филологически седмичник”) издаван от F. Poland, Лайпциг, 1931 г. Издателство на O. R. Reisland № 10/11 (14 март 1931 г.); кол. 299 – 306. Превод от немски на български език Юлия Димитрова и Ради Панайотов.
Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa: III. Die Völkerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von Diokletian bis Heraklius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Tajfalen aus Transdanuvien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd., 2. Abhandl.