Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов.

Поредица Брегалница № 2. Зиези екс куо Вулгарес, Sofia, 2006.

ЕДНО ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА  ДРЕВНИТЕ ТРАКО-ИЛИРИЙЦИ, СКИТИ, ГОТИ, ХУНИ, КЕЛТИ И Т.Н.

Рецензия за книгата на Ганчо Ценов

Произходът на българите и прародината на славяните

 Ханс Филип

            Общоприето е българите да се считат за алтайски на­род, вероятно родствен с хуните, тюрките и маджарите. Така например Kаспар Цойс предполага, че те са от тюркски произ­ход, докато водещи изследователи и познавачи на балканските страни, като Шафарик и Иречек, а също и Томашек, защитават тезата, че българите били от финско-уралски произход. За тях­на прародина се приема планината Урал, а народностното им име се свързва с река Волга. Също така за напълно доказано се смята, че българите са преминали за първи път долния Дунав през 679 година, основали там княжество и се смесили с отдав­на уседналите там славянски племена. Други български племе­на приели своята участ в Kавказ, на Волга и Kама, докато тата­рите сложили край на тази великобългарска държава, просъ­ществувала от ІХ до ХІІІ век.

            Срещу всичко това застава д-р Ганчо Ценов, лектор в Берлинския университет, в своето обширно произведение  “Произ­ходът на българите и прародината на славяните”, изда­дено от дьо Грюитер и предвидено да излезе в два тома.

            Ценов изхожда от една много обстойна и задълбочена повторна проверка на писмените извори, които в действител­ност много от неговите предшественици изобщо не са могли да изследват. Той облекчава читателя, като отпечатва тези източ­ници в оригинал към своите бележки. Тъй като те (източници­те) не са лесно достъпни, читателите ще му бъдат благодарни и за това.

            От тези източници следва изводът, че наличието на българи южно от Дунав е установимо още около 350 г., тоест, че не са дошли от Волга едва през 679 г.; по-нататък, че тяхно­то присъствие в Илирия и Тракия е установимо преди славяни­те, дори преди хуните, тоест, че те не могат да бъдат нито тюр­ки или хуни, нито славяни. Ценов прави още заключението, че българите са потомци на древните трако-илирийци.

            От интерес ще е да бъдат посочени някои от тези свиде­телства. В литературата скитите често се отъждествяват с бъл­гарите, и тъй като по отношение на скитите без съмнение се мисли за жителите край Волга, българите се извеждат от скити­те. Ценов показва, че значението на понятието скити се е коле­баело още в древността, като в изворите на Херодот се е разби­рало нещо съвсем друго, в сравнение да речем с Овидий, за ко­гото мястото му на изгнание се е намирало в “Скития”. Скития за географите от времето на римските императори се е намира­ла повече на Дунава, отколкото на Дон или на Волга; във всеки случай от такива обяснения на историческото предание не мо­гат да се правят етноложки заключения. В действителност аз не мога да се съглася с изложенията на Ценов, свързани с поняти­ето “скити” и неговите превращения при античните автори, и мисля, че на него му липсва един по-дълбок поглед в същест­вото на тези въпроси на историческата география на древност­та. Но едно е сигурно, че между скитите на Херодот и тези на Страбон съществува голяма разлика. Терминът “Скития” все повече губи очертанията си и подобно на “Сарматия”, се пре­връща в означение на някои земи на Севера. Главите за скитите в Kавказ, за тяхното отношение към сарматите, кимерите и т.н. не мога да нарека успешни. Обширната литература по тези въ­проси явно не е позната на Ценов. Но за неговата атака срещу “communis opinio” (общественото мнение, общоприетото мне­ние; бел. прев.) всичко това е от второстепенно значение. Във всеки случай Ценов съумява да се опре на едно известие, спо­ред което Бадуарий, пълко­водецът на Юстиниян I, събира сво­ите войски в Скития и Мизия (περι την Σκυθιαν και Μυσιαν), то­ест в границите на Римската им­перия, следователно южно от Дунав. Следва, че Скития се е на­мирала на долния Дунав и е била римска провинция (срв. Карта­та на Карл Патш, “Приноси към етно­логията на Югоизточна Ев­ропа: ІІІ. Движението на на­родите по долния Дунав по времето от Диоклециан до Хе­рак­лий. І част. До изхода на готите и тайфалите от Трансдану­бия. Виена, 1928 г. – Академия на науките. Доклади от заседа­ния, т. 208, 2 изложение ). Впрочем Мизия и България са посо­чени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Но тъй като съ­щото све­дение се намира в хронографа от 354 г­дина, който из­даде Мом­зен, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в Тра­кия, то тря­бва да променя едно свое предишно мнение. Преди [книгата на] Филип “Историко-географските извори в етимоло­гиите на Исидор Севилски”, том І, 25, Берлин, Вайдман, 1912 г., тъй като бях приел за напълно доказано, че българите са се появи­ли в Мизия едва през 679 г., аз смятах, че картата трябва да бъ­де отречена като дело на Св. Йероним, тъй като той е жи­вял през ІV век. Сега Йероним и хронографът се потвърждават вза­имно: в действителност присъствието на българите в Мизия може да бъде удостоверено още около 350 г. Вярно е още, че готът Теодорих се е сражавал с българите за Сирмиум, следо­вателно за Илирия. Това се съобщава от Енодий, където се споменава за един “ductor Vulgarum”; още и от Kасиодор в не­говата хроника, [в частта] отнасяща се за годи­ната 504, подоб­но и на Атанарих в едно писмо от 526 година. Енодий съобща­ва как чрез появата си в Илирия българите за­страшили да раз­цепят Източната и Западната Римска империя, така че готите и византийците са противостояли заедно срещу българите. Kъм това подхожда една бележка към Равенския ге­ограф (хроно­граф), който, цитирайки Йордан (т.е. от 550 г.), съобщава: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferi­orem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Skythia egressi sunt. Quia Marcianopolis ex Mysia inferiore pertinent, ut testatur mihi . . . Jordanis . . .” Естествено, който вярва, че бълга­рите са се поя­вили едва през 679 г. в Мизия, трябва да зачеркне бележката към изданието на Равенския хронограф като по-къс­на добавка. Но българите в долна Мизия споменава за годината 535 и по-възрастният Комес Марцелин, също така и Теофан съ­общава: “τουτω τω ετει (т.е. 531 г.) се надигнаха българите в “Скития и Мизия”; т.е. както изглежда тогава българи отвъд Дунава са по­могнали на тези в Мизия. Когато през 569 г. лан­гобардите се придвижвали към Италия, по пътя им от Елба през Унгария за Италия към тях се присъединили гепиди, бъл­гари, сармати, панонци, суави [другаде свеви, свеи; бел. прев.], норики, т.е. със сигурност племена, чиито области лангобарди­те са преми­нали при техния поход. Също така българите били изгонени от Сингидунум (Белград) през 590 г. Всички тези места, които представляват един подбор и са отпечатани от Це­нов дума по дума, доказват, че още от 350 г. насам българите са населявали долния Дунав в границите на Византийската им­перия, т.е. юж­но от Дунав, и са владеели не само Мизия, но и Тракия, Маке­дония и Илирия.

            В това време, т.е. в VІ век, в тези области се появяват славяните, следователно след българите. Легендата за Свети Димитър Солунски (& 110) съобщава, че авари и славяни под­чинили Тракия, Илирия и долна Панония и се смесили с бълга­рите. След това при император Ираклий (610 – 664 г.) в Далма­ция се появили сърбите и хърватите и станали съседи на панон­ско-илирийските българи. Тяхното отношение спрямо сърбите било до­бро “ως γειτονες και συνοριται αγαποντεσ αλληλοωυς”; разбира се, от тази бележка не може да се изведе заключение заедно с Ценов за “роднинство” между сърби и българи. Реката Раса = Рашка, приток на Ибър, станала граница срещу сърбите. Тъй като и хърватите – в Далмация – са били техни погранични съседи, българите тогава са населявали не само Мизия, но съ­що и Илирия и Панония.

            От всичко това следва, че българите са били уседнали преди славяните южно от Дунав.

            “Хипотезата, че българите били дошли от Волга, стъпва на [писаното от] византийския историк Никифор Григора от ХІV век, според когото първоначално българите били живели на някаква река Βουλγα.” Но Ценов отбелязва към това с право, че “уравнението” Булга = Волга не е установено със сигурност. Аз съм на мнение, че известието “българи от реката Булга(р)” има само стойността на любимите етимологии, за които напри­мер Исидор Севилски дава пребогат материал. Реката Булга(р) дъл­жи съществуването си само благодарение на етимологията. Тук Ценов се изгубва в предположения. Също и според Грего­ра българите са скити по смисъла на географията по времето на римските императори и следва да се отъждествяват с населени­ето на Мизия. И според него те завладяват Македония и Или­рия, и то през 535 г., по времето на основаването на архиепис­копията Юстиниана Прима. Също така малко може да се обос­новава “уралски произход” от бележката на Теофан: επι τον λεγομενον Κουφιν ποταμον ... η παλαια Βουλγαρια εστιν η μεγαλη, тъй като според Теофан “Kу­фис” (“Kuphis”) се влива в Понтий­ско море, т.е. в Тракийския Босфор.

            От така наречения Именник на българските царе може да се види, че не тюрките, а славяните и хуните са близки с бълга­ри­те. Първи­ят български цар бил произлязъл от племето Дуло, което Херо­дот изглежда нарича Σκυθας δουλους. Имената на първите бъл­гарски царе от този Именник изглеждат отчасти славян­ски. Като втори цар се явява Ирник, явно син на Атила, когото Йордан нарича Хернак. След сина на Атила ос­новател на българската държава между Дунава и Балкана бил Исперих. Него­вият предшественик Безмер, който носи славян­ско име, е царувал обаче оттатък и отсам Дунава, тоест в Дакия и Мизия. Този Исперих или Аспарух споменават също Теофан и Ники­фор, като един от синовете на Kубрат или Kроват, който за тях е основателят на българската държава, докато Аспарух се поя­вява едва през 679 година. Аспарух, за разлика от своите братя, не е успял да запази държавата на баща си и се е ограни­чил в една нейна част, която се е простирала на север от Дуна­ва, в една област, която на български се наричала Онгъл (=Ъгъл). Следователно, според всичко това още преди 679 го­дина, т.е. преди Аспарух, е съществувала българска държава от ляво и от дясно на Дунава; Аспарух, третият син, не играе сле­дователно ролята на основател. Посочените историци познават – както в царския списък – българи преди Аспарух и в Дакия, откъдето четвъртият брат преминава Дунава и се установява в Панония. Тук той се натък­ва на аварите, които прогонва. Това отговаря на известието в ле­гендата за Свети Димитър, която беше цити­рана по-горе. С това бихме се намирали в средата на VІ век, ко­гато славяните и аварите са в настъпление. През ІV век следо­вателно българите се намират в Мизия, през V и VІ век се раз­простират извън Илирия, Македония и Тракия, пре­минават в Дакия, натъкват се на славяни и хървати, преди това на хуни и през VІІ век отново се ограничават преди всичко в южнодунав­ските области. Властта на хуните естествено не е преминала, без да остави следи у бъл­гарите. Както изглежда, синът на Ати­ла действително е владял българите. Затова преда­нията често смесват българите и хуните. Така например Йор­дан сочи бъл­гари, анти и славени там, където Прокоп изброява хуни, анти и славени; също така, както изтъква Ценов, Kуврат се явява като хунски или хуногундурски цар. Също и според Никифор Кув­рат е основал държавата си от хуни и българи, от там и тяхното отъждествяване понякога в преданията. На него [Kубрат] се било удало през 626 г. да прекрати обсадата на император Ираклий в Kонстантинопол от аварите, тъй като бил сключил мир с него и е нападнал аварите. Като важна забележ­ка тук Ценов подчертава факта как след победата над аварите бълга­рите си искат обратно “πατριоυς πολεις”, а именно Солун, Kон­стантинопол и απουμεινας της Θρακης πολεις. Българите на Kуб­рат следователно гледат на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите завзеха първо Македония . . . а след това също и Тракия.” С това се установява, че началото на съв­ременната българска държава се намира в Македония, а не в Мизия. И след както в легендата за Свети Димитър, че бълга­рите са гледали на македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ Теофилакт нарича бъл­гарите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци, които сега стават самостоятелни. Българската държа­ва по онова време е обхващала целия Илирик, т.е. двете Пано­нии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала, Родопа и Тракия до дългата стена на Византия. Затова егейска Тракия до самия Kонстантинипол винаги е била означавана като българ­ска земя.”

            Следователно българите са били не само преди славя­ните, но и  преди хуните в земите южно от Дунав. Те са се сме­сили със славяните и хуните, но не са от славянски или от хун­ски произход.

            Дотук струва ми се Ценов има право, но наличието на други българи и на Волга ми се струва нито да може да се обо­ри, нито ми изглежда доказано, че тези българи, чийто град Болгар на средна Волга отбелязва също и Идриси, са потеглили от Тракоилирия. Все още не мога да сметна за безусловно из­държани езиковите основания, които Ценов има, затова изчак­вам втория том. Веднъж се изказах, че чрез едно сравнение на румънския език с латинския би трябвало да се отстранят чуж­дите на румънския език съставки, за да се разпознаят така на­личните в латинския “лигурски” езикови остатъци и наличните в румънския език “предрумънски” елементи. Тогава същите би трябвало да дадат като резултат материал, който би надхвър­лил славянския [компонент] в българския език. Ценов, струва ми се, за да приведе доказателството, че тези налични още през 350 г. бълга­ри са непосредствени потомци на древните трако­илирийци, особено изхождайки от сходства между имена, сти­га до погрешни заключения. Така например родината на славя­ните трябва да е била не само на Дунава, но също и в Галия Kелтика; кимбрите били келти, чиято прародина трябвало да се търси в Панония (срв. по проблема за кимбрите моята статия в юбилеен сборник за Косина, Лайпциг, Kabitzsch, 1929 г.). Ето­лийците, акарнанци­те, аргивите и т.н., също и македонците, не били никакви гърци, което аз, разбира се, наистина все така твърдя, особено за маке­донците, и мога да го докажа; Троян­ската война се е състояла в Мизия, или между Черно море и Истрия, между готи-мизийци и гърци, защото гърците нахлули в Тракия; накратко казано, Це­нов твърди, че може да разкрие една българска митология, която е митологията на древните траки и скити, която стои по-близо до римската, отколкото до гръцката. По всички тези постановки аз не мога да следвам Це­нов, тук трябва да работя още задълбо­чено и да изчакам втория том; тук, струва ми се, Ценов, пред чи­ето внимателно изпол­зване на изворите в първата част на него­вата работа питая го­лямо уважение, започва да става фантасти­чен, може би и малко “политически”.

Берлин 1930 г.

Рецензията е напечатана в сп. Philologishe Wochenschrift (“Филоло­гически седмичник”) издаван от F. Poland, Лайпциг, 1931 г. Издател­ство на O. R. Reisland № 10/11 (14 март 1931 г.); кол. 299 – 306. Пре­вод от немски на български език Юлия Димитрова и Ради Панайотов.

Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven.

Karl Patsch, Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa: III. Die Völ­kerbewegung an der unteren Donau in der Zeit von Diokleti­an bis Herak­lius. 1. Teil. Bis zur Abwanderung der Goten und Tajfalen aus Transdanu­vien. Wien 1928 – Akad. der Wissensch. Sitzungsberichte, 208. Bd., 2. Abhandl.

Тук и по-нататък в квадратни скоби са добавки на преводача.

Philipp, die Histor.-Geogr. Quellen in den Etimologiae des Isidorus v. Se­villa, Band I, 25, Berlin, Weidmann, 1912.

MGH. VII 203.

Chronogr. 356/357 ed. de Boor.